КЪРВАВИЯT МИРОТВОРЕЦ

Какво учи опитът на страните, в които някога е стъпвал „руският миротворец“?

От началото на своето съществуване Руската федерация отприщва една война след друга, като същевременно се нарича „миротворец“ и декларира желанието си за мир. И при Елцин, и при Путин, тази страна завладява съседните държави или изцяло (и след това ги анексира) или частично. Във втория случай се създават контролирани „бананови“ републики.

В този сценарий войните на Руската федерация от 1991 г. насам се основават на два стълба: или „защита на руския език“ в страната-жертва, или историческото присъствие на руски войски на територията на бъдещите окупирани „републики“. В същото време, старта на мирни преговори с Русия никога не я е спирало и не е намалявало апетитите й, а само отлага продължаването на агресията – пряка или хибридна.

„Главред“ разказва как всъщност Русия води мирни преговори и какво се случва впоследствие със страните, с които Руската федерация е подписала мирни споразумения.

„Крепост на рускоговорящите“

Всъщност конфликтът между Молдова и Приднестровието започва през 1989 г. и основната му причина е езиковият въпрос. Тогава в Молдова се формира „Народният фронт на Молдова“, чиито представители провеждат стотици акции в Кишинев с антисъветски и антируски лозунги, едно от основните искания на които е въвеждането на единен държавен език – молдовски.

Приднестровието става център на опозицията срещу тези промени и е активно подкрепяно от Москва. Руската подкрепа по това време за бъдещата „ПМР“ се изразява във военна, политическа и икономическа помощ, което създава условия за продължителна нестабилност в региона.

„Гражданска война“

През 1990 г. разногласията между Молдова и Приднестровието водят до въоръжени сблъсъци, които продължват и по време на преврата в Москва през август 1991 г. На фона на разпадането на СССР и обявяването на независимостта на Молдова, Приднестровието също обявява своята независимост като „ПМР“. Русия предоставя дипломатическа и военна подкрепа на Приднестровието и регионът става значителна военна база с 14-та руска армия, водена от прокремълския генерал Александър Лебед.

През 1992г. присъствието на руската армия допринася за ескалация на конфликта в пълномащабна война, по време на която руската армия обстрелва позиции на Молдова. През юли 1992 г. тогавашните президенти на Молдова Мирча Снегур и Русия Борис Елцин с участието на „лидера“ на непризнатото Приднестровие Игор Смирнов подписват мирно споразумение, което предвижда въвеждането на руски „миротворци“ в региона.

Сегашното ръководство на Молдова, ръководено от Мая Санду, призова Руската федерация да изтегли войските си. В отговор Владимир Путин заяви, че това е възможно след установяването на „нормален диалог“ между Кишинев и Тираспол, в който не трябва да се „намесва“ Европейският съюз.

През последните години независимостта на „Приднестровието” продължава да не се призната от никоя страна в цивилизования свят. Регионът е в упадък, а присъствието на руски войски и активната подкрепа за сепаратисткото движение помагат на Москва да задържи Молдова по пътя й към европейска интеграция. Освен това, заради тлеещия конфликт с Руската федерация, Молдова остава една от най-бедните страни в Европа.

Войната в Абхазия е продължение на геополитическия конфликт в Кавказ след разпадането на СССР, а Руската федерация гордо издигна знамето на „Съветите“ и продължи да тероризира региона.

По време на съветското управление, още от 1931 г. Абхазия има статут на автономия в рамките на Грузия. Конфликтът между Грузия и Абхазия след разпадането на СССР става част от геополитическа конфронтация, в която Русия играе активна роля.

Изострянето на отношенията между Грузия и Абхазия започва на 18 март 1989 г., когато 30 хиляди сепаратисти се събират в село Лихни и искат Абхазия да се отдели от Грузия и да възстанови статута на „съюзна република“.

По-късно, на 15-16 юли същата година, в Сухуми има сблъсъци между грузинци и абхазци, които се налага да бъдат спрени с помощта на военни части. Сблъсъкът, все пак се разминава без сериозни последствия.

Бунтовна проруска автономия

Конфликтът избухва с нова сила, след като Военният съвет на Грузия на 21 февруари 1992 г. обяви отмяната на Конституцията на Грузинската ССР и възстановяването на Грузинската демократична република.

Ръководството на Абхазия възприема това като премахване на автономията на Абхазия и на 23 юли 1992 г. Върховният съвет на Абхазия, въпреки бойкота от страна на грузинските депутати, „възобновява“ конституцията на Абхазката съветска република от 1925 г., според която Абхазия е суверенна държава. Това решение не е подкрепено от международната общност. В резултат на това започват масови уволнения на грузинци от силите за сигурност на автономията и създаването на „абхазката гвардия“. Абхазките лидери, чувствайки се подкрепени от Русия, обявяват суверенитета на Абхазия, което води до избухването на въоръжен конфликт.

Това помогна на абхазките сили да продължат съпротивата, което води до отстъплението на грузинските войски от Сухуми през септември 1993 г.

Руски наемници и паравоенни части от Северен Кавказ, включително бъдещи чеченски лидери като Шамил Басаев, участват в битките на страната на Абхазия.

Как „миротвореца“ Русия изпрати войски в Грузия

През май 1994 г. в Москва с посредничеството на Русия е подписано споразумение за прекратяване на огъня между грузинската и абхазката страна, което предвижда въвеждането на „мироопазващи сили“ на ОНД. Тези сили, де факто под контрола на руските военни, са разположени в 30-километрова зона за сигурност, осигуряваща стабилно руско присъствие в зоната на конфликта, на територията на суверенната държава Грузия.

И въпреки, че Русия многократно е декларирала подкрепа за териториалната цялост на Грузия, тя подкрепя и абхазкото „желание за независимост“. През 2006 г. Народното събрание на Абхазия се обръща към Москва с молба да признае нейната „независимост“.

По-късно, през 2008 г., след руско-грузинската война, Русия на Путин официално призна „независимостта“ на Абхазия, установявайки асоциирани отношения с нея. Това води до пълното отделяне на Абхазия от Грузия, което Русия се стреми да постигне, за да засили влиянието си в Кавказ.

Конфликтът между Армения и Азербайджан за Карабах тлее от края на 80-те години на миналия век. Русия винаги е играла важна роля в него, като активно е влияела върху хода на войната и мирните споразумения в региона. Като наследник на СССР, Русия запазва влиянието си върху Армения и Азербайджан, като поддържа зависимостта им от доставки на оръжия, икономическа и военна помощ.

„Миротворец“, продаващ оръжия и на двете страни в конфликта

В същото време Кремъл умело използва конфликта, за да запази контрола над Закавказието, действайки като посредник, но по същество се стреми да контролира и двете страни и да използва напрежението за свои цели.

По време на Първата карабахска война (1988-1994 г.) Русия доставя оръжия и на двете страни, формално оставайки външен наблюдател, но тази доставка допринася за удължаването на конфликта.

След това Русия активно подкрепя Армения, разполагайки своя военна база на нейна територия и задълбочавайки съюзническите отношения, което служи като възпиращ фактор за Азербайджан.

Как „основния съюзник“ изостави Армения

Ситуацията се променя през 2020 г., когато Азербайджан, подкрепен от Турция, започва нова офанзива в опит да си върне контрола над Карабах. Русия действа като посредник, но не се меси във войната на страната на „съюзника“ от ОДКБ Армения, не искайки да разваля отношенията с Азербайджан и Турция. (ОДКБ е руска версия на НАТО с 5 държави-членки)

Когато арменските сили са на ръба на поражението, Русия се намесва, предлагайки примирие и разполагане на мироопазващ контингент, като по този начин си осигури военно присъствие в Карабах.

На 9 ноември 2020 г. с руско посредничество е подписано тристранно споразумение, което слага край на активните бойни действия. Според условията на споразумението Русия разполага „миротворци“ в Карабах и поема контрола над коридора, свързващ Армения с региона. Това позволява на Москва да увеличи влиянието си в Карабах и в същото време да запази контрола си и върху двете страни в конфликта.

В края на 2023 руските „миротворци“ стават безучастни зрители на светкавична специална военна операция, когато само за 24 часа Азербайджан поема контрола върху областта в смайваща победа, което става и звезден миг за президента Илхам Алиев.

Едва през пролетта на 2024 г., след разгръщането на тежки боеве на територията на Украйна, Русия започва да изтегля своите „миротворци“ от Карабах.

Първата руско-чеченска война 1994-1996 г.

Войната в Чечения започва поради желанието на Русия да върне Чеченската република Ичкерия в състава си, която се е възползвала от новото законодателство на СССР за изравняване на правата на съюзните и автономните републики и обявява намерението си да избяга от „затвора на народите“.

Русия отговаря, като прави редица опити да смени ръководството на Ичкерия. Когато те се провалят и Ичкерия започва бързо да се развива като светска независима държава със собствен парламент и президент, Елцин се решава на военна намеса.

Изводът е, че атаката на Русия срещу Чеченската република всъщност може да се счита за акт на агресия срещу независима държава и грубо нарушение на международното право.

На 11 декември 1994 г. руският президент Борис Елцин подписва указ за започване на широкомащабна военна операция и руските войски навлизат на територията на Чечня, напредвайки в три посоки. Москва е уверена, че операцията ще бъде бърза и ще позволи отстраняването на президента Джохар Дудаев и възстановяване на „конституционния ред“.

Съпротивата на чеченците обаче се оказва неочаквано яростна за руските окупатори. Едва след няколко седмици масирани въздушни бомбардировки и артилерийски обстрел, руското командване решава да щурмува Грозни през нощта на 31 декември. Превземането на столицата изисква още два месеца битки, по време на които градът е практически изравнен със земята.

Въпреки окупацията на Грозни, чеченските сили продължават да водят партизанска война, което постепенно увеличава вътрешния и международния натиск върху Москва. След успешна атака на войските на Шамил Басаев срещу руските позиции, руското ръководство се съгласява на преговори.

В резултат на това на 31 август 1996 г. в Хасавюрт е подписано мирно споразумение, според което руските войски трябва да напуснат територията на Чеченската република Ичкерия до 31 декември 1996 г., което временно прекратява военните действия. Така Ичкерия печели първата война срещу Русия, но мирът е краткотраен.

Президентът на Ичкерия Джохар Дудаев е убит на 21 април 1996 г.

Втората руско-чеченска война и възходът на Путин 1999–2009 г.

След подписването на Хасавюртските споразумения, които слагат край на Първата чеченска война, руските политически и военни кръгове смятат, че „чеченският проблем” остава нерешен и гледат на споразумението като на унизително поражение.

Кремъл използва серия от терористични атаки на ФСБ като претекст за възобновяване на войната в Чечня.

Взривени жилищни сгради в Русия през септември 1999 г.

На 4 септември 1999 г. експлозии избухват в Буйнакск, на 9 и 13 септември в Москва и на 16 септември във Волгодонск, убивайки 307 души и ранявайки повече от 1700.

По-късно цялата история се замита, като чувалите се оказват пълни с „пудра захар“, а цялата операция била „учение“ на ФСБ. По темата има пълни разкрития на бившия агент на ФСБ – Александър Литвиненко, който по-късно е отровен с полоний от руски агент и заплаща със живота си.

Точно в онези дни тогавашният директор на ФСБ Владимир Путин става министър-председател на Руската федерация и се подготвя за поста президент и изпълнението на „плана Наследник“. По това време той все още е малко известният Путин, който казва, че Чечня е „основният източник на нестабилност“ в близост до границите на Русия и ще „изтребва“ терористите ако трябва и в тоалетната.

На 23 септември 1999 г. Елцин подписва указ за създаване на военна група за провеждане на антитерористична операция, а на 30 септември танкови части на руската армия преминават границата на Чечня от Дагестан и Ставрополския край. Благодарение на артилерийски и въздушни атаки до декември 1999 г. руските окупационни войски овладяват цялата равнинна част на републиката.

До пролетта на 2000 г. центърът на чеченската съпротива се премества в планините, където започва партизанската война срещу руските сили. Кремъл решава да използва тактиката за вербуване на чеченските лидери, което дава резултат, когато главният мюфтия на Ичкерия Ахмат Кадиров застава начело на про-московската администрация на Чечня. След смъртта на Ахмат Кадиров при терористична атака през 2004 г., неговият син Рамзан Кадиров поема управлението на Чечня, съсредоточавайки усилията си върху разгрома на партизанското движение срещу Кремъл.

Теория днешна Чечения е изцяло контролирана от руските специални служби. Всъщност Рамазан Кадиров разполага със собствена армия и поне на думи е до гроб верният „пехотинец“ на Путин. Москва харчи и огромни суми пари, за да запази влиянието си в републиката.

През 1992 г., след мирните преговори с Русия и подписването на мирно споразумение между президентите Елцин и Шеварднадзе, Русия изпраща войски като „мироопазващи сили“, циментирайки разрива между Южна Осетия и Грузия. Всъщност това поставя началото на оформянето на региона като квазисамостоятелен под руски патронаж.

Грузинските власти многократно са обвинявали Русия, че е превърнала Южна Осетия в контролиран от Русия център за контрабанда и че подкрепя сепаратистите с пари и оръжия, за да позволи на отцепилия се регион да запази своята независимост от Тбилиси.

Първо хибридна, после пълномащабна

През 2004 г. степента на конфронтация се засилва след „революцията на розите“. След идването си на власт, Михаил Саакашвили обяви курс на Грузия към НАТО и ЕС, и обвинява Русия в подкрепа на сепаратистките режими в Абхазия и Южна Осетия, а също така обявява намеренията си да възстанови териториалната цялост на страната.

След това започва дипломатическа и хибридна война между Руската федерация и Грузия.

През юли 2006 г. грузинският парламент приема резолюция, изискваща изтеглянето на руските миротворци от Абхазия и Южна Осетия. Същия месец грузински войски и полиция провеждат специална операция в Кодорското дефиле, което представлява около двадесет процента от автономията на Абхазия, и поемат контрола над него.

След това Саакашвили показно премества прогрузинското правителство и парламента на Абхазия в изгнание и също така преименува територията на Горна Абхазия.

В същото време Абхазия и Южна Осетия се обръщат към Руската федерация и искат „анексиране“. Русия не бърза да направи това, но издава руски паспорти на жителите на тези територии.

През януари 2008 г. на референдум 77 процента от грузинците подкрепят влизането на Грузия в НАТО. В Русия това решение предизвква остра реакция – Путин заявява, че е готов да предостави „съществена подкрепа“ на Абхазия и Южна Осетия и да създаде директни отношения с тези региони.

На 7 август 2008 г. Саакашвили предлага прекратяване на огъня в Южна Осетия, а в замяна широка автономия и амнистия за воюващите. Още на следващия ден обаче Грузия обявява началото на военна офанзива срещу Цхинвали за „възстановяване на конституционния ред“ и за една нощ освобождава повечето от неконтролираните територии, а проправителствените грузински войски заемат позиции в самия Цхинвали.

„Принуждаване към мир“ по руски

В отговор на това на 8 август руският президента Дмитрий Медведев обявява началото на операция за „налагане на мира“ – руските войски открито навлизат на територията на Южна Осетия, където самолетите масово бомбардират грузински градове, а Черноморският флот унищожава грузински военни кораби. Руските сили атакуват Цхинвали и разширяват операцията в Западна Грузия, като превзеат няколко града и стратегически важни морски пристанища.

В резултат, руската инвазия завършва с подписването на мирно споразумение с посредничеството на Франция, което консолидира руското военно присъствие в тези територии. Малко след това, през август 2008 г. Съветът на федерацията и Държавната дума на Руската федерация официално се обръщат към Медведев с искане да признае „независимостта“ на Абхазия и Южна Осетия.

Това решение позволява на Русия не само да поддържа войските си на тези територии, но и да засили военния си контрол, което на практика превръща тези региони в пълна собственост на Москва. Освен това, интеграцията на Грузия в ЕС и НАТО се забави, а сегашното грузинско правителство направи пълен завой към Кремъл и „отложи“ интеграцията с ЕС.

След обявяването на независимостта на Украйна, руското правителство се опитва по всякакъв начин да я задържи в своята сфера на влияние и да я отслаби като държава. В Украйна, както и в Молдова, Грузия и Чечня, Русия години наред култивира мощни проруски сили, които подкопават държавата отвътре.

Будапещенския меморандум, в рамките на който Украйна се отказва от ядрените си оръжия и трябва да получи гаранции за сигурност е брутално нарушен от Руската федерация след анексията на Крим и началото на войната в Донбас.

Освен това Русия настоява за разполагане на база на руския Черноморски флот в Крим, след което с помощта на проруската опозиция пречи на украинизацията не само на полуостров Крим, но и на редица региони от континенталната част на Украйна. Освен това Русия, за да погаси украински дългове към руския Газпром, си заграбва съветски стратегически бомбардировачи Ту-160, Ту-95, Ту-22 и оръжия за тях, които по право се падат на Украйна.

Хронология на ключови събития в отношенията между Украйна и Русия (1991–2024 г.)

• 24 август 1991 г. – Върховната Рада обявява независимостта на Украйна.
• 5 декември 1994 г. – Украйна се отказа от ядрени оръжия в рамките на Будапещенския меморандум, след като получи гаранции за териториална цялост от Русия, САЩ и Великобритания.
• 31 май 1997 г. – подписан е Договорът за приятелство, сътрудничество и партньорство между Украйна и Русия (прекратен от 1 април 2019 г.).
• 28 май 1997 г. – подписани са споразумения за базиране на руския Черноморски флот в Крим (прекратено след анексирането на Крим през 2014 г.).
• 2003 г. – конфликт около изграждането на язовир от Русия на украинския остров Тузла в Керченския пролив.
• 2004 г. – „Оранжева революция” в Украйна: масови протести срещу изборните измами. Президент става Виктор Юшченко, който обявява проевропейски курс.
• 2006 г. – „Газова война“ между Украйна и Русия. След това Руската федерация, за да погаси дългове си към Газпром, присвоява стратегически бомбардировачи Ту-160, Ту-95, Ту-22 и оръжия за тях.
• 2008 г. – на срещата на върха на НАТО в Букурещ, под натиска на Русия, на Украйна беше отказан „План за членство в НАТО“.
• 2010 г. – подписани са Харковските споразумения: удължаване на престоя на руския Черноморски флот в Крим до 2042 г. в замяна на отстъпка от газа.
• 2013 г. – Виктор Янукович отказва да подпише Споразумението за асоцииране с ЕС, което става повод за Революцията на достойнството.
• 2014 г. – след бягството на Янукович и смяната на властта в Украйна, Русия анексира Крим и провежда псевдореферендум, който не е признат от международната общност.
• 2014 г. – началото на войната в Донбас, създаването на „ДНР“ и „ЛНР“.
• 2015 – 2021 г – Интензификация на военните действия в Донбас, включване от Русия на тактика на „хибридна война“.
• 24 февруари 2022 г. до днес – Руско пълномащабно нахлуване в Украйна.

Първи „намеци“: как започна всичко

Първата криза в руско-украинските отношения е спорът за остров Тузла и построения на него руски язовир. Според анализатори, по този начин Руската федерация се е опитала да окаже натиск върху Украйна да размие границата в Керченския проток и Азовско море. Москва отказва да признае Тузла за остров, настоявайки, че това е нищо, и че само континенталната част на Крим е прехвърлена на Украйна от Хрушчов.

Още тогава Русия открито показа, че няма намерение да се примирява с Крим като част от Украйна. Де факто конфликтът около Тузла постави основите за бъдещото анексиране на полуострова.

След като през 2013 г. проруското ръководство на Украйна, начело с Виктор Янукович, обявява отказа си да подпише предварително подготвеното Споразумение за асоцииране с Европейския съюз, започват протести на Площада на независимостта в Киев. Правителството на Янукович се опитва да разпръсне протестите със сила. В резултат на сблъсъците Янукович бяга от Украйна. В Крим, Донбас, Одеса, Харков Русия организира проруски протести срещу смяната на властта в Киев, които в Руската федерация ще нарекат началото на „Кримската пролет“.

АТО и пълномащабна война

През пролетта на 2014 г. Русия, след анексирането на Крим, се опитва да създаде „народни републики“ в източната, южната и централната част на Украйна. Руски военни „в отпуск“ (предвождани от полковника от ФСБ Игор Стрелков) под прикритието на „движение за независимост“ завземат властта в Донецк и Луганск. Украйна, в отговор на действията на Руската федерация, започва антитерористична операция и след тежки боеве през 2014 и 2015 г. войната в Източна Украйна е замразена под натиска на Запада. Подписани са „Минските споразумения“, според които Украйна се задължава да легитимира узурпаторите на властта в „банановите републики“ „ЛНР“ и „ДНР“.

Русия е посредник в случая. В продължение на осем години страните водят безрезултатни преговори във формата на контактни групи, като в същото време Русия не спря да организира провокации, обвинявайки Украйна в „геноцид над Донбас“.

На 24 февруари 2022 г. Русия официално започва пълномащабно нахлуване в Украйна, наричайки го „специална военна операция“.

Войната в Украйна и геноцидът над украинския народ са венецът на руското „миротворчество“ и най-значимият резултат от мирните преговори с Русия.

Към момента на публикуване на този текст (януари 2025 г.) Русия ежедневно бомбардира украински градове с ракети и дронове. В източната част на Украйна и в Курска област на Руската федерация се води ожесточена война, която в най-голямата в Европа след Втората световна война. В Украйна тече мобилизация, западните държави помагат на Украйна с оръжие и пари. На страната на Руската федерация са Китай, Иран, Беларус, Сърбия, Унгария, Словакия и КНДР, които вече обичайно се наричат ​​“Оста на Zлото“. (България също дава признаци на присъединяване към Оста)

Една пета от Украйна е окупирана, четири украински области и Крим са включени в конституцията на Руската федерация като нейни региони. По официални данни на територията на Украйна има около 700 хиляди руски войници. В много окупирани градове има масови гробове на убити цивилни, интернет е пълен с видеоклипове на екзекуциите на украинци от руски садисти, много градове са разрушени до основи.

Около седем милиона украинци заминават за чужбина, а във всяко украинско селище има все повече и повече гробове на украински защитници. Десетки хиляди души – войници и цивилни – се водят като изчезнали.

И двете страни са изтощени в много отношения, а темата за мирните преговори с Руската федерация става все по-шумна. Дали ще се състоят, при какви условия и кой ще участва в тях са отворени въпроси.

Но това, което може да се каже с увереност, е, че лицемерието и агресията под прикритието на поддържане на мира, започване на войни със съседни по-слаби държави и анексиране на техните територии е най-важната част от руската държавна политика.

Така е било векове наред при царска Русия, след това при СССР и всичко продължава и при Руската федерация. Всички горепосочени войни са се случили само за 33 години от съществуването на Руската федерация. Без да броим Сирия, както и африканските държави, където руският окупатор и наемник също носи много смърт и разрушения.

Въпросът е: Коя ще бъде следващата жертва?

Източник: https://glavred.info/longrid/5-krovavyy-mirotvorec.html