След оттеглянето на руските войски от Буча в Интернет се появиха снимки на масови гробове и екзекутирани цивилни. Според украинските власти най-малко 280 души са били убити тук през последния месец. Труповете по улиците на Буча се появяват за пръв път на 19-21 март, което недвусмислено е зафиксирано на сателитни снимки. Руските восйки се изтеглят от града към 31 март. Повече информация за какво виждат сателитите тук:
„Вот Так“ разговаря с местният жител Владислав Козловски, който е очевидец на екзекуциите на цивилни украинци от руските военни и живее в окупирания град в продължение на месец.
– Владиславе, как се озовахте в окупираната Буча?
– Миналата година живях и работех като сомелиер в Киев, но след избухването на войната се върнах в местността Стеклозавод (Буча), където живеят майка ми и баба ми. На 2 март окупационните войски влязоха в нашия град, бях близо до щаба на териториалната отбрана с няколко приятели. На всички, които нямат оръжие беше наредено да се скрият в бомбоубежище в близост до базата. Тя беше защитена от две врати. Нашествениците избиха първата врата, ние сами отворихме втората, защото разбрахме, че те така или иначе ще нахлуят и тогава можеха просто да убият всички.
– Какво стана след това?
– Влязоха в нашия бункер, първите дни беше добре, помагаха с храна. Но руснаците са с промити мозъци от пропагандата, нормални хора не биха дошли на чужда земя. В този момент в града се водеха напрегнати битки, не ни пускаха да си тръгнем. Седяхме в абсолютен мрак. Нямаше светлина, вода или отопление. След някакво време тези военни бяха заменени от други, на 7 март изведоха първо жените с деца, а след това и мъжете. Поставиха ни на колене и започнаха да ни „джобят“. Имах пари и часовник със себе си. Взеха ми всичко, както и на другите, тоест просто ни ограбиха.
Познаваха част от хората, проверяваха документите и ако човек е участвал в АТО (както Украйна нарича периода на военните действия в Донецка и Луганска области от 2014 до 2018 г.) или е бил регистриран в отбраната, веднага беше разстрелван.
Проверяваха и татуировките, търсеха „нацисти“. Разстрелваха дори тези, които имаха официалния герб на Украйна. Те стреляха или в тила, или в сърцето. Сред тях имаше руснаци и най-вероятно буряти, разбрах това по външния вид.
– Колко души бяха убити във Ваше присъствие?
– Изглежда, че са застреляли осем души. Вчера видях телата им зад каменна сграда в купчина от неща на една от снимките от Буча.
– Задаваха ли някакви въпроси?
– За мен всичко е в мъгла, беше страшно и бях сигурен, че никога няма да се върна у дома. Мой приятел, у когото не намериха нищо, го простреляха в таза и казаха: „Това е, за да не бързаш да се прибираш вкъщи“. Разпитваха ме къде живеят ветерани от АТО или националисти, но не знаех нищо и не можах да отговоря. В резултат на това бях жестоко бит и ударен по главата с приклад на пушка.
– Как се държаха войниците, окупирали града?
– Няколко седмици след окупацията кадировците влязоха в града. В допълнение към външните знаци, те се различаваха от руснаците по униформата: или черна, или тъмнозелена. През последната седмица от сутринта обикаляха жилищни квартали и стрялаха по всеки, който видят, всеки ден трябваше някой да бъде погребан.
В края на март убиха нашия съсед, пенсионер на име Стрелец. Той просто си седеше на пейката, в живота си не е причинил зло на никого и, разбира се, изобщо не е бил „нацист“. Ако всички кадировци се държаха жестоко и варварски, то сред руснаците имаше различни. Сред тях имаше много млади хора. Някои можеха да почукат на вратата и обикновено да поискат да пренощуват, други просто биеха и изхвърляха собствениците на улицата. Аз самият бях бит втори път в средата на март. Седях в къщата на един приятел и пушех, влезе руски военен на около 25 години с картечница, изглеждаше пиян, насочи оръжие към нас и каза, че е забранено да се ходи по улицата и ни разпореди да лягаме да спим.
След малко той се върна. Аз лежах в стаята най-близо до изхода и той извика: „Ти защитаваш ли Украйна?“ и започна да ме бие. Носът ми беше счупен, всичките ми дрехи бяха в кръв. Удряше ме силно, дори загубих съзнание за няколко секунди.
– Колко ваши приятели бяха убити през това време?
– Вече не деля така хората, съжалявам всички. Моят приятел на име Сергей Семьонов, той беше на около 40 години, реши да отиде с приятел пеша през стъкларската фабрика до град Ирпин. Телата им бяха открити няколко дни по-късно. Сергей беше прострелян в тила, а вторият беше измъчван – отрязаха му бузата и го застреляха в сърцето, погребахме ги точно на територията на завода. На 2 март по време на боевете за града бяха убити петима цивилни: трима мъже, една жена и пенсионер. Телата им лежаха в автобуса няколко седмици и не ни позволяваха да ги изнесем.
– В Мариупол много хора са заровени близо до къщи и в близост до детски площадки. Как беше при теб?
– Не ни пускаха да отидем на гробищата, така че мъртвите бяха погребвани, където намерим. Натоварихме тези петима от автобуса в кофата на трактор. Докато нямаше военни, шофьорът подкара малко по-далеч, изкопа дупка и ги зарови. Още двама мъже бяха застреляни от кадировците, когато запалиха колата, за да донесат вода. Само няколко дни по-късно успяхме да ги заровим зад гаражите направо в одеялата им.
В моята къща възрастен мъж почина от инфаркт. Дойдоха при него едва след три-четири дни. Той седеше мъртъв и скован в стола си. Той също беше заровен в одеяло в двора. Имаше много такива случаи, но не можехме да отидем далеч от вкъщи и не искам да преразказвам слуховете. Сигурно и вие сте виждали снимките от града.
– Как се хранихте през цялото това време? Имаше ли достатъчно храна?
– Беше много трудно, защото нямаше ток, нямаше вода, нямаше отопление. Имахме късмет, че в нашия район има частни къщи с кладенци, поне вода се взе от там. На огньове се готвеше храна: слагаха се тухли, слагаше се мрежа, хората носеха храна от вкъщи и готвеха нещо. Разделяхме храната с всички, защото мнозина нямаха нищо, а в нашия район има много възрастни хора.- Къде си сега? Как се чувстваш?
– След завръщането на украинските военни аз и семейството ми успяхме да напуснем Буча през Ирпен. По взривения мост стигнахме до Киев, където бяхме приютени от приятели. Разбира се, за този месец те полудяха. Дори душът се превърна в лукс за нас. Няма да забравя как хората плакаха при вида на хляба, защото дълго бяха гладували.
