Журналистът Константин Рыженко, който прекарва 5 месеца в Херсон и накрая успява да избяга в края на август, говори за бездействието на местните власти в първите дни на руското нахлуване, опитът на териториалната отбрана да отбие атаката на руснаците, репресиите в окупирания Херсон и нелегалната съпротива срещу врага.
През цялото това време Рыженко се опитва да поддържа Tелеграм канал с над 30 000 абонати. Информацията, която разпространява е внимателно дозирана, за да не бъде арестуван от руските окупатори. Все пак, той успява да разкаже цялата истина за Херсон едва сега, след като пристига в Киев: именно тук, в безопасност, журналистът говори откровено с NV. (https://nv.ua)
Рыженко разказа как е започнала окупацията на града, как той и неговите познати са предавали данни на Главното разузнавателно управление на Министерството на отбраната и украинските военни, събирали са информация за местоположението на руските бази и са усвоявали на практика цифровото разузнаване.
– Как започна окупацията в Херсон? Сега много се говори за фактора предателство на местната администрация, как беше всъщност?
Събуди ме експлозия. Отидох първо в администрацията, след това на Антоновския мост – да направя снимки и да разбера какво се случва. В 13.00 никой от служителите не беше там, в нито един от органите. Полицията беше някъде из града, военни не видях.
Минах през всички структури: никой нищо не прави, няма заповеди. Целия първи ден се въртях из града. Отидох до градския съвет да проверя какво става. Кметът [Игор Колихаев] се държеше доста пасивно и каза, че му е трудно да работи, защото още не е пил кафе. Разбрах, че просто няма какво повече да очаквам. Нямаше териториална защита, нямаше нищо.
Прибирам се, отварям Facebook потока: в цялата страна има извънредно положение. Танкове тръгват от всички страни. В Херсон няма териториална отбрана, няма полиция, няма военни. Местните власти мълчат, централните са загрижени за Киев.
На следващия ден в 7 сутринта отидох с кола до площад „Свобода“, пуснах украинския химн и заснех видео, че в Херсон се вее украинското знаме, звучи украинският химн и Херсон се държи. Трябваше да дадем някакъв знак, че съществуваме!
Тогава обиколих и града с химна звучащ от колата, защото видях голямото объркване в съгражданите ми. Хората не разбраха какво се случва. Активистите започнаха да се организират в градския съвет, дойдоха няколко местни депутати. Кметът не участва в това и само наблюдаваше от разстояние. Всичко беше поето от местни депутати и активисти.
Тогава се появи неофициална самоорганизирана териториална отбрана. Хората просто дойдоха и казаха: искаме да защитим града. Мой близък приятел ми се обади. Точно бях на път да снимам Антоновския мост, където се водеха боевете. Той казва: „Костя, включих се в териториалната отбрана, искам да знаеш, това вероятно е последният ни разговор.“
Никой не организира отбраната. Дадоха им няколко калашника и то само защото хората поискаха.
– Какво става с приятеля ти? Жив ли е?
След окупацията се чухме още няколко пъти. В момента нямам връзка с него. Не знам: може би е останал някъде и се крие, може би е заминал.
– Какво направи след това?
Обикалях навсякъде. Отивам и питам: какво ви трябва? Казват ми: имаме нужда от лекарства, вода, храна. Бързо пиша в моя Телеграм канал: хора, които могат, донесете нещо там. И хората носят.
Тогава видяхме, че в Чернигов правеха укрепления с противотанкови таралежи, гуми и пясък. Решихме и ние да направим и противотанкови таралежи. Мислехме, че сега ще видят те! Правеха се коктейли Молотов. Пиша: Имам нужда от бензин, масло, бутилки. Разбрахме се с директора на училището, където се обучаваха заварчици, той ни даде работилниците. След това ходих по складове за метали, носех метал, правех противотанкови таралежи.
Но това беше спонтанна защита. Ясно беше, че сме напълно изоставени и обречени. Не знам защо стана така. Фактът, че военните са се били около града, беше 100% верен. Но местните власти напълно изоставиха жителите на града. Депутатите и чиновниците бързо изчезнаха. И останаха или такива, които имаха много имоти в града, или колаборанти, които по-късно се разкриха.
Тогава никой нищо не говореше. Мълчанието на местните власти е най-голямото престъпление в града. Защото самоорганизираната териториална отбрана не знаеше, че в града няма военни, на военните заповядаха да отстъпят. Виждаме, че из града се водят битки, но никой не знаеше какво става.
Последната вечер преди руснаците да влязат в града, 28 февруари, минах през всички точки, където трябваше да се организира отбраната. Да, имаше таралежи, но никой не каза как точно и къде да ги сложим. Направиха се коктейли Молотов, но никой не каза какво да се прави по-нататък.
Струваше ни се, че ще има някаква битка, но никой не каза, че в града няма редовни военни части. Когато градът вече беше отцепен, хората излязоха по улиците през нощта. Излязоха около 100 души, за всички имаше 1-2 калашника. Отидох при тях и започнах да ги разубеждавам. Казвам, виждам, че наоколо има танкове, бронетранспортьори, а вие имате само два калашника. За 4-те часа, които остават до зори, никой няма да има време да направи контролни точки или да постави таралежите. Но тогава хората бяха много наелектризирани. Когато им кажеш „няма нужда да се защитаваш“ – те са готови просто да те хванат за гърлото.
На сутринта, когато руснаците влязоха, териториалната отбрана пое удара. Всички доброволци бяха просто разстреляни от упор с едрокалибрени картечници. Руснаците разстреляха всички, които видяха по пътя. И много спокойно, организирано влязоха в града. Нахлуха от всички страни.
– 1 март ли беше?
Да, 1 март. Заеха улиците на града, заеха кръгова отбрана, а всички мълчат: Киев мълчи, местните власти мълчат. А информацията извира отвсякъде, получавам по 200 съобщения в минута. На следващия ден написах в Телеграм: приятели, още никой не ви е казал това, но аз ви го казвам, градът е окупиран.
– И тогава започна вълната от протести?
Първата или втората сутрин след окупацията започна с това, че на един площад пристигна кола с руска хуманитарна помощ, но там нямаше никого. Никой не идва за помощи. Хората не искаха руска хуманитарна помощ. Имахме чувството, че нашите всеки момент ще нахлуят в града и ще ни освободят. Веднага се появиха сътрудници, които започнаха да действат активно и да предлагат хуманитарна помощ. Дойдоха двама журналисти от „Херсонский вестник“, които работеха за Володимир Салдо [бившият кмет на Херсон, който веднага преминава на страната на руснаците], доведоха със себе си трима известни наркомани, които също вече помагат на новата власт. Но се събра тълпа и започна да ги плюе и освирква направо на улицата.
В първите два дни някой каза за референдума и започна вълна от протести: митинги, митинги, митинги. Руските военни виждаха това, но се опитаха да не се конфронтират с цивилни. Когато върху руски БТР преминаващ през града скача протестиращ с украинско знаме, военните не реагират. Разпореждането за руските военни е било: напуснете града, не контактувайте с цивилни. Веднага след това пристига, РосГвардия, СОБР и ОМОН. Това са руските части, които „взаимодействат“ с цивилни.
Следващите митинги изглеждаха така: ние викаме – те стоят, ние викаме – те стоят. Едва по-късно се оказа, че от съседните сгради ни снимат с мощна оптика. Снимаха целия митинг, лицата на хората и се е получило много подробно картотекиране. След това привлякоха местни колаборационисти и идентифицираха всички. Много скоро след това започнаха да изчезват хора.
Руснаците не можеха да повярват, че хората наистина излизат сами да се съпротивляват. Те се опитаха да намерят организаторите. Не ги намериха, но накараха някои да кажат пред камерата, че им плащат и ги пуснаха. Тогава не са ги изтезавали и биели така, както е практиката в момента. Тогава те се захванаха, както им се е сторило, с най-активните.
Следва месец репресии. Всеки нов митинг беше по-малък, но хората излизаха. Последният опит за митинг беше на 9 май. Преди това разпръснаха митинг в края на април. След това всички се скриха и решиха да излязат на голям митинг на 9 май. Но руснаците започнаха да обикалят по апартаментите, да проследят кой откъде идва, заобиколиха площада от всички страни, всички дворове, откъдето се промъкваха активисти. Арестуваха наред. Приятелят ми просто излезе за хляб, не искаше да участва в нищо. Той им казва: имам 20 гривни, отивам за хляб. Биха го, опитаха се да го накарат да признае, че отива на митинг.
– Много херсонци напуснаха града. Имаше ли вълни на напускане? От какво зависеше?
Всяка нова вълна на агресия директно срещу цивилното население предизвикваше нова вълна на напускане на града.
– И след това Херсон мина в нелегалност?
Първоначално организирахме доброволчески център: веднага започнахме да храним хората, да носим лекарства – за времето преди да го затворят. Запознах се с едни момчета: създадохме нещо като тайна организация. Защото виждахме: руснаците започнаха да се заселват навсякъде, имаме нужда от очи и си поделихме райони според кой къде живее. Установих връзка чрез VPN, защото от 4 март окупаторите вече започнаха да подслушват мрежата. Координирахме как ще действаме, ако няма връзка и как ще общуваме.
Разбрах, че всеки заловен ще бъде изтезаван. Прочетох свидетелства за Съпротивителното движение в Западна Украйна след ВСВ и разбрах, че ще се опитат да заловят отделни членове, които да принудят чрез изтезания и заплахи да издадат цялата мрежа. Проведохме дни на усилено мислене и планиране, пароли, знаци, кой къде е, какво да прави, ако дойдат за някого. Създадох проста географска информационна система и направихме карта. Тъй като имаше много КПП-та, трябваше да се заобикалят. И когато имаш карта с маршрути, това помогна много.
Местни служители на СБУ се опитаха да се свържат с мен, но вече знаехме, че сред тях има предател, затова отказах да им сътруднича. Тогава от ГУР [Главно разузнавателно управление на Министерството на отбраната] се свързаха с мен. Усъмних се, че е капан. Тогава ме попитаха: какво да направим, за да докажем, че сме свои? Казвам им: Искам да чуя или Ким [Виталий Ким – началник на Николаевската областна военна администрация] или Сенкевич [Александър Сенкевич – кмет на Николаев] да се свърже с мен и да каже, че има хора с такава и такава позивна и парола, и тогава ще започнем работа. Минават два дни и Сенкевич ми се обажда по видеовръзка. Така започна комуникацията с ГУР.
Изпратих им карта какво и къде има. Те поискаха да добавя много неща, които са от приоритетен интерес. След това направихме втора карта специално за военните. Систематизирахме местата, където се виждат пускови установки, където са ученията за ПВО, където са военните бази. Това е много подробна карта, не е същата като тази на артилеристите, но беше разузнавателна карта на Херсон, където ясно се виждаше кое къде се намира.
– През цялото това време поддържахте своя Телеграм канал и бяхте един от основните източници на информация за Херсон. Как осигурихте безопасността си?
В края на краищата, аз също гледах Арестович [съветник на кабинета на президента] в началото и си мислех, че ще минат две или три седмици, ще дадем добри разузнавателни данни, руснаците ще бъдат изтласкани, а аз ще съм помогнал. Така че в началото не се криех много. 10-15 хиляди души вече се бяха абонирали за моя Телеграм канал. Всички знаеха, че аз го водя и прикриването на моята самоличност вече беше нереалистично. Вече си мислех, че съм си изработил разстрела.
Дойдоха за мен в края на март или в началото на април, не помня точно, успях да избягам. Тогава разбрах, че съм в опасност и трябва да изпълнявам дублирани команди. Събрахме се в един чат с администраторите на про-украинските канали в Telegram, казах, че се занимавам с OSINT [събиране на информация и разузнаване от отворени източници], че съм разследващ журналист, мога и искам да ви науча да събирате информация. През деня събирах информация за руските военни, участвах в доставката на лекарства, а през нощта изнасях лекции на тема OSINT. Трябваше да обуча анонимна група хора, да предава данни на украинската армия. Имаше 5 души, които се справиха добре. От снимка трябва да можеш да определиш терена, плюс-минус посоката на изстрелванията и да разбереш къде се намира противовъздушната отбрана – и това въпреки факта, че никога преди не си правил това – това е естествен талант.
Нашите военни казват: имаме нужда от информация за тези координати. Търсим къде е това място. И тогава, и сега вярвам, че е много важно да продължим тази съпротива на цифровия интелект.
От края на май, когато започнаха обиските от къща на къща, когато започнаха задържанията, ние вече бяхме започнали да се крием.
След това малко по малко започнахме да комуникираме със ССО [силите за специални операции].
В Херсон имаше хора, които казаха: нищо не разбираме от компютри, но можем да взривим или застреляме някого, дайте ни адресите и данните на целта. Казвам на ГУР, че има такива хора, но че не са проверени. Но виждам, че руснаците ги търсят, питат за тях, най-вероятно това са наши хора. ГУР реши да опита. Дадоха една задача, хората я изпълниха. Друго дадоха, изпълниха и него.
И тогава имаше такъв момент: дайте да го пречукаме този колаборант? Първо събираха данни, проследиха колата му. Видяхме, че човекът кара такава и такава кола, обикновено паркира на това и това място, тръгва по това и това време. След това, когато маршрутът беше изучен, ударна група организираше „бум“ [ликвидация на сътрудника чрез поставен взрив]. Не винаги се получаваше добре, разбира се.
След това последва голяма вълна от обиски из града. След всеки взрив или убийство репресиите и филтрационните мерки се засилваха. Те просто започнаха да извършват зверства. Понякога хора, които просто са имали военен опит в миналото, са били отвеждани и пребивани до смърт.
– Въпреки това вие останахте в града през цялото това време. Кога разбрахте, че определено трябва да напуснете Херсон?
Всъщност приятели от съпротивата ме помолиха да бягам. Разбрах, че ще дойде време и ще трябва да се измъкна, затова помолих да ми направят документи. Няма да казвам как. Помогнаха ми. Имах телефони, на които успях да създам цифрова идентичност: акаунти в социалните медии, история на търсенията. Търсих в Google разни глупости на всеки от телефоните, което отговаряше на дигиталната ми самоличност. Така че, ако човек погледне, ще види, че счетоводителят се занимава с правилните неща. Търсих често срещани запитвания, свързани със стандарти, четох новини, свързани със счетоводството, абонирах се за канали като „Типичен счетоводител“. Бих могъл да отговоря на най-често задаваните въпроси, но ако се бяха задълбочили, щях да се издам. Но също така и знаех, че хора с висше образование не служат в руската армия. Следователно това знание беше достатъчно, за да поддържа живота на новата ми дигитална самоличност.
В Херсон останаха все по-малко хора и започнаха да ме разпознават по улиците. И вече и тайните служби и съпротивата казаха: „Костя, вероятно си пътник“.
– Как е сега ситуацията в града? Какви са настроенията?
Хората са уморени и смятат, че ще отнеме много време. И това е провал на украинската пропаганда. Нямаше нужда да се успокояват хората. (Арестович например) Нека плачат, истерясат, но да разберат, че ще е за дълго. Хората поради тези емоционални терзания прегоряха, отчаяха се. Руската пропаганда им скача по главите съскайки: къде ви е де-окупацията?
Общувам с военните, правя анализи и разбирам, че в началото не е имало оръжия, столицата е била под заплаха. Постепенно тези трудности се решават. И сега, за да не жертваме нашата жива сила, стрелят на голямо разстояние. Ние постепенно пренасяме войната на територията на противника, на територията на Крим. И няма значение колко жива сила има врагът: когато няма с какво да се бие, войниците ще бъдат безполезни. Но не можете да го обясните това на хората. Искат още сега да сложат украинското знаме на планина от руски трупове.
– Колаборационистите от Херсон многократно са заявявали, че планират да проведат референдум на 11 септември. Но изглежда са изпуснали тази дата.
Руснаците във всеки момент могат да направят референдум. Нека мислено проиграем ситуацията. Утре спират Интернета и тока в Херсон, а след 2 дни ще видим новини, че в Херсон се провежда референдум. Светлините и Интернет бяха изключени от съображения за сигурност, срещу партизани и HIMARS. Ще се разходят из три панелки в покрайнините на града, ще заснемат видео интервюта с баби – не е проблем да се намерят такива хора – те възпроизвеждат всичко това. И ще кажат: референдумът мина с небивал успех!
Референдум няма, защото ситуацията в Херсон е много нестабилна. Без Херсон, Херсонска област не изглежда като победа. И ако се проведе референдум и Херсон бъде превзет, това означава ли, че Украйна е изтръгнала територия от Русия? Русия казва, че е дошла завинаги. И тогава се оказва, че Херсон е отнет от Русия, как така? Затова те много се страхуват да направят референдум в такива условия. Всичко зависи много от нашата контраофанзива в следващите месеци.
– Но те се държат така: за дълго ли са в Херсон или временно?
Има голяма разлика между висшето руско командване и местните на място. Ясно е, че пишат фалшиви доклади до върха, че всичко е наред. Всъщност те виждат какво се случва. Те виждат каква твърда съпротива оказва Херсон.
Да предположим, че проведат референдум. Но дори и след това ще трябва постоянно да поддържате огромен брой военни контингенти, защото тук е както фронтовата линия, вътрешната съпротива е силна.
В Херсон всичко се съпротивлява: самата земя и хората. Съпротивата е всеобхватна. Могат ли да взривят нещо? Ще се взриви. Могат ли да отровят някого? Ще го направят. Може ли да се изпратят координати на руски бази? Ще изпратят. Ако не могат да направят някое от изброените по-горе, тогава просто ще плюят в чашата на руснака – това е Съпротивата. Като срещу нацистите през ВСВ.
Дори и окупаторите да докарат огромен апарат от чиновници, учители, лекари, полицаи – ако си тръгнат военните – тогава задължително някой ще бъде отровен или взривен.
Агентите на ФСБ разбират, че Русия едва ли ще направи референдум и че в един момент Русия ще трябва да напусне. А преди това трябва те самите да се напечелят. Затова всичко се краде и търгува: износ на метали, машини, оборудване, внос на алкохол, търговия с наркотици през Крим. За тях това е златен момент за печалба.
Ако всичко върви както е сега, в един момент ще де-окупираме Херсон. И ще получим напълно разграбен град. Градът ще е цял, но разграбен, с обедняло и психологически сринато население.
И накрая – когато се отворят мазетата и масовите гробове, когато намерят мазетата, в които са изгаряни телата на изтезаваните, когато всичко това бъде открито и идентифицирано, ужасът от Буча ще бледнее.
